Съкровището (поощрителна награда)

Днес мама подари на Васко раница за първокласник. Тъмносиня, със светлосини джобове. На предния джоб имаше картинки с приказни герои. Васко хареса раницата, макар никак да не му се ходеше на училище. Преди да заспи, я сложи до леглото и гушна плюшения Мечo.
Изведнъж му се стори, че дочува странен шум. Васко отвори очи и в полумрака видя как гардеробът срещу него се заклати. Изненадан, той скочи от леглото, но и гардеробът се изненада и направи крачка назад. Васко видя, че той стои на два големи кокоши крака и трудно запазва равновесие. Вътре в него се чуваше тревожно шушукане и суетене.
Васко със замах отвори вратите на гардероба. Вътре стоеше на страж един мишок в доспехи и с копие в ръка. А зад редиците с театрални костюми видя чуден старец. Дългата му синя брада се спускаше чак до пода с полепнали по нея бонбони, близалки и дъвки. Шапката му беше синя, с голяма периферия и със звездички по нея – шапка на истински вълшебник. Наоколо летяха книги, които той улавяше, поглеждаше в тях и ги пускаше отново да летят. Васко онемя от изненада и силно стисна лапичката на Мечо.
Вълшебникът се изкашля и каза, че е дошъл да му предложи разни вълшебни предмети. Васко много се зарадва и му сподели, че от малък мечтае да му се случват чудеса и необикновени приключения. Помоли вълшебника да му даде съкровище, с което да сбъдне всичките си мечти. Старецът поглади брадата си, взе един лъскав бонбон, който беше оплетен в нея, разви го и го лапна с многозначителна усмивка. Каза му, че има такова съкровище, но ключа за него трябва да намери сам там, където природата е жива и красива, където човешки крак не е стъпвал и живеят Чудесата. После му подаде летящото килимче и дръпна вратите на гардероба.
Васко и Мечо седнаха на леглото и заклатиха крачета, мислейки. Поседяха така известно време. След миг Васко скочи и вдигна щорите на прозореца.
– Погледни небето, виж звездите! Не е ли там природата жива и красива и никой човешки крак не е стъпвал? Там трябва да е ключът, който търсим!
Двамата развиха килимчето и седнаха на него. То потрепна и плавно се издигна от пода. Завъртя се в стаята и се понесе през отворения прозорец над къщата, над улицата, над града…
Беше невероятно, страшно и много вълнуващо. Издигаха се дълго, докато Земята се превърна в малка точица. Около тях прелитаха метеорити с дълги, огнени опашки и звезди с цветни ореоли. Но те продължаваха да пътуват, докато не стигнаха до Луната.
Извитият ѝ рог блестеше с мека светлина, а на него беше приседнал Арлекин. В ръцете си държеше мандолина, на която свиреше някаква нежна мелодия и пееше с вълшебен глас. Песента му беше тъй запленяваща и омайваща, че те закръжиха с килимчето, не можейки да откъснат очи от чудния певец.
След малко към тях се приближи летящ кораб, на който красива девойка танцуваше. В ръцете си държеше дълъг син шлейф, който грациозно се извиваше, а по него се залепяха малки звездички и пленително премигваха в ритъма на мелодията. Когато песента свърши, балерината приседна на перилата на кораба. Васко развълнуван ѝ разказа, че търсят вълшебния ключ за съкровището, което ще сбъдне всичките му мечти. Балерината и Арлекин им казаха, че тук няма вълшебен ключ, но ако останат с тях, ще могат да се наслаждават на красотата на небето и ще имат най-голямото чудо на света – Любовта.
С голямо съжаление Васко и Мечо трябваше да се сбогуват с тях и да продължат своето търсене. Килимчето се понесе обратно към Земята. Скоро тя придоби очертания и те полетяха над някаква тъмна гора. Беше призрачно и страшно. Снижиха се над една река. Видяха няколко блата, в едно от които премигваха малки светлинки. Килимчето се понесе към тях и скоро се приземи на едно островче сред водата.
Гледката беше невероятно красива. Водата блестеше като сребро, а лунната пътека ги отведе в средата на блатото. По листата на водни лилии блещукаха запалени свещи. На малки островчета от блатни туфи седяха жаби музиканти и изпълняваха някакъв възторжен, лудешки танц, а по широките листа на водни трилистници танцуваха весели елфи.
Две елфчета, момче и момиче, долетяха усмихнати при тях. Попитаха ги какво търсят тук. Васко им разказа за своето приключение. Елфчетата съжалиха, че не могат да им помогнат, но им предложиха да останат при тях в света на забавленията и Приятелството, което е най-голямото чудо на света. Васко и Мечо им благодариха, сбогуваха се с тях и отново полетяха с килимчето.
Първо над някаква тъмна пустиня, в която нямаше признаци на живот, после над някаква голяма планина. Изведнъж килимчето спря своя полет. Обърна се обратно, сякаш се позачуди, и започна да се спуска. Под тях беше планината с гъста и непроходима гора. Килимчето полетя известно време над дърветата, докато между тях започнаха да проблясват бледи светлинки. Откри една малка полянка сред гората, приземи се плавно на нея и притихна.
Васко слезе от килимчето и тръгна сам към мъждукащите светлини. Около него пробягваха в тъмното леки стъпки и зад черните стволове на дърветата просветваха очите на дребни и непознати горски обитатели. Озова се между едни стари дървета, причудливо свързани с въжени мостове и бледи лампи над тях, които осветяваха това странно горско село. На дебелите стволове на всяко дърво имаше дървени врати, а зад тях се показваха вълци, лисици, зайци и всякакви горски животни. Един стар вълк го покани да се приближи и каза:
– Ти си Васил, нали? Ние те чакаме. Знаем защо си дошъл. Старият и мъдър бухал остави за теб вълшебен ключ в мрежата на паяка. Но ако желаеш, можеш да останеш тук и да станеш Цар на горското ни царство. Ще имаш Власт и Свобода да правиш всичко, което поискаш. А те са най-голямото чудо на света!
Васко любезно отклони поканата. Изкачи се на дървото и взе един голям железен ключ, оплетен в паяжината. Сбогува се с горските животни и побърза да се върне на килимчето, където го очакваше Мечо.
Обратният път към дома беше по-кратък. Васко нямаше търпение да отвори съкровището. В гардероба отново ги очакваше Вълшебникът с едно малко ковчеже пред себе си. Васко пъхна ключа в ключалката и го завъртя. Отвори капака с разтреперани от вълнение ръце, за да вземе най-после своето съкровище. Бръкна на дъното и извади оттам… буквар!
– Това е твоето съкровище, Васко! Пази го! То ще сбъдне всичките ти мечти! – каза вълшебникът със загадъчна усмивка и го побутна по рамото.
И пак го побутна, и още по-силно… и се стопи във въздуха като мъгла. А по ръката някой продължаваше да го бута.
– Васе, Васе, събуди се, мамо! – дочу той топлия глас на майка си. – Трябва да ставаш, ще ходим да пазаруваме за училище.
Васко се протегна, разтърка очи, прегърна Мечо и се завъртя в леглото. Обърна се към бюрото и видя новата раница. От веселите картинки на предния ѝ джоб се усмихваше многозначително Вълшебникът и го гледаха всички герои от чудния сън. Васко стана, отвори раницата и видя в нея Буквара. Извади го, усмихна се, прегърна го и прошепна:
– Ще го пазя, Вълшебнико! Той е най-голямото чудо на света! Знам защо – той ще ме научи да чета, ще ме направи умен и добър и ще ми помогне да сбъдна всичките си мечти!

 
Васил Петров Чанев, 2а клас
Литературно ателие „Компас“
Ръководител: Виолета Терзииванова
ОУ „Хр. Смирненски“, гр. Карнобат