Доброто винаги побеждава

Illustrations - Dvorec ot Dumi_01Имало едно време един зъл магьосник на име Патрик. Той бил толкова могъщ и лош, че когато се движел, всички му правели път и му се кланяли, треперейки от страх. Веднъж, обаче, красивата балерина Зара и цигуларят Джордън не се подчинили и отказали да се поклонят на магьосника. Това не се харесало на Патрик, затова той ги омагьосал. Зара и Джордан били изпратени на Луната и заключени със специален ключ. Този ключ бил скрит в строго охранявания дом на магьосника.

Един ден за проклятието разбрала Елена, която била добрата фея, помагаща на всички. Тя се впуснала с дракона си към къщата на Патрик. Там обаче не я посрещнали доброжелателно, а с бойни оръдия и толкова много омагьосани горски животни, колкото не можете да си представите. На Елена не й било много лесно да се справи с противниците си, но след дълги сражения и не малки усилия, все пак успяла да победи…или поне така си мислела.

Една хитра лисица не взела участие в боя, но извикала злия магьосник. Добрата Фея вече нямала сили да се сражава с лошия Патрик и почти напълно се отчаяла. Точно преди да се предаде обаче на помощ се отзовал нейният приятел дракона и с дебелата си и мощна опашка буквално помел злосторника. Тогава Елена благодарила на верния си другар. Тя не забравила за какво е дошла и тичешком се качила по стълбите в дома на магьосника. Грабнала магическия ключ и заедно с дракона полетели в небето.

След дълго пътуване те стигнали до Луната и омагьосаното царство, където Зара танцувала самотно на фона на красивата, но скръбна музика, изпълнена от Джордън. Феята така се натъжила от хубавия танц и печалната мелодия, че почти се разплакала. Тя побързала да отключи от магията двамата творци. След това всички заедно се качили на дракона и полетели надолу към Земята.

Когато стигнали градчето си, Зара и Джордан били оставени на една водна лилия, а драконът и добрата фея Елена се върнали в къщата на магьосника, за да премахнат заклинанието от горските животни. След това, феята организирала триумфално тържество, на което били поканени горските животни. На празника присъствали също Зара и Джордън, които забавлявали гостите. Всички много се веселили и даже драконът танцувал пламенно.

Автор: Ангел Атанасов Нейков
Клас: 6 в
Учител (ментор): Аделина Симитчиева
Училище: ОУ „Проф. Иван Батаклиев” гр. Пазарджик

Бонбонена тайна

Illustrations - Dvorec ot Dumi_02Искам да ви споделя една тайна. Случи ми се нещо много странно, но не казвайте на мама. Тя все още мисли, че съм бебе. А аз съм едно голямо момче, което често е гладно.
Както и да е. Аз съм Йовчо, но всички ми казват Йочко.
Живея в гората, да, тази гора, която виждате като пътувате с влак. Тя не е обикновена, а царство със строги норми. Вълкът Симо пази царството и едно дърво, за което ще ви разкажа по-нататък. Катеричката Буба ни събужда сутрин с тромпета си. Паячето Тохо следи вълкa дали не спи на пост. А в цялата гора се носи мирис на цветя и бонбони. Тези бонбони са специални, нищо че може да се купят от магазина. Но там има достъп този, който заслужи крилатия златен ключ, заплетен в тънка паяжина на дървото, което пък е пазено от вълка. Не разбирам защо трябва да се пази цяло дърво заради един ключ, но щом трябва, значи трябва. Така отговарят възрастните на сложните детски въпроси.
Та магазинчето е стар, скърцащ гардероб с кокоши крака. Отвориш ли го, те посpеща важен мишок пазач, който пък пази господин с безкрайно дълга синя брада. Голямо пазене се пази в нашата гора. По брадата са налепени сладките бонбони и всяко дете трябва да изслуша дългата песен на продавача, за да получи бонбон. Казвам ви – трудна работа.
Да се върнем на случката ми. Вчера сутринта се събудих много гладен. Станах, излязох на цветната поляна и като ме лъхна онзи страхотен бонбонен аромат! Ах! Много исках да взема ключето от вълка, но той нали е пазач, не се даде лесно!Изгледа ме подозрително, каза ми да отида при Мими и да я поканя на танц. Мими е принцесата, която май не иска да е царска особа, защото не обича да танцува, а само да играе боса в тревата. Коя принцеса не обича да танцува?! Абе, момичешки работи!
Тази задача не беше лесна, никак даже! Набрах цветя, балони и тръгнах. Нали ви казах, че нашата гора е вълшебна и в нея растат балони?
Познайте къде срещнах Мими – на поляната. Бягаше и гонеше пеперуди. Искала да си говори с тях, но те май вече бяха доста отегчени от нейните приказки. Стигнах до този извод, защото летяха много бързо. Усмихнах се и най-учтиво я поканих на танц. Тя обаче нали е вироглава принцеса, се обърна и ми изкрещя едно силно „НЕ!”. Леле-е-е-е, а коремчето ми плачеше за бонбони! Ами сега? Обясних, че можем да си разделим наградата от танца, но тя отново ми проглуши ушите: „НЕ!”.
Тогава се сетих, че в нашето езеро живеят жабите музиканти. Хукнах към тях и им разказах неволите си. Те поне бяха благосклонни към мен. Организирах ги за концерт, избрах най-голямата водна лилия за дансинг, запалих свещи и ги пуснах да се носят по водата. Извиках Мими,за да и покажа какво съм направил. Тя беше омагьосана от романтичната атмосфера. Че като започнаха едни танци, едни чудесии – краката ми се подуха. Най-накрая и принцесата огладня, та спряхме. Нямаше време за почивка и хукнахме при вълка. Мими му разказа колко добър танцьор съм. Той ми даде ключа, отключих магазина – гардероб и онемях! Такава красота не бях виждал през целия си живот – продавачът беше магьосник с авторитет, а брадата му сякаш нямаше край. Бонбоните се редяха по всичките и косъмчета и имаха вид на прекрасно изкушение.
Господинът с безкрайно дългата брада запя най-чудната песен, която някога съм чувал! Слушах и си мислих колко е прекрасна и колко много съм гладен. Около пладне песента свърши, аз получих моите бонбони, а принцеса Мими си взе само един. Била на диета.
Но в момента, в който разопаковах първия бонбон, мама ме събуди. Време беше да отивам на училище. Застанах до прозореца и видях сиви жилищни блокове, шумни автомобили и никаква гора! Нямаше дори спомен от тревичка, да не говорим за растящи балони и ароматни бонбони. Всичко е било сън! Като си оправях леглото обаче, под възглавницата си открих опаковка от бонбон и мъничко ключе.
Странно, нали!

Автор: Мирослава Диянова Колева , Vб клас

Учител(ментор) : Ивелина Добрева

Училище: ОУ „Антим I ”, гр. Балчик

В Страната на безкрайното веселие

Illustrations - Dvorec ot Dumi_05Ринго бе малко момче, което обичаше да се разхожда след училище. Всеки ден минаваше по различни улици и си фантазираше, че е попаднал във вълшебна страна. Мечтаеше да преживее голямо приключение. Ходеше на училище, но там не се случваше нищо интересно. Представяше си, че има място, където децата прекарват времето си в безкрайни забавления и много искаше да посети Страната на веселието.
Един ден Ринго видя необикновено магазинче. На това място имаше стара, изоставена каравана. Тя се бе превърнала в магазинче, което стоеше върху огромни кокоши крака. Една мишка-пазач, въоръжена с копие и с мускетарска шапка на главата, посрещаше посетителите. До вратата стоеше навито килимче, а на пода стърчаха прашни обувки.
Продавачът беше още по-интересен – с дълга синя брада и островърха магьосническа шапка. Брадата му течеше като пълноводна река към улицата, а в нея плуваха всевъзможни предмети. Дрехата му беше като небето – обсипана с безброй звезди. Очите на непознатия бяха добри и усмихнати.
– Какво търсиш, млади момко? – попита продавачът – вълшебник.
Момчето му отговори, че много иска да отиде в Страната на безкрайното веселие. Продавачът се засмя и каза, че изпълнява всякакви желания. Подаде му бързоходните обувки, които стояха на входа. Обясни на Ринго, че те ще го заведат където пожелае, но отдавна не са използвани и да внимава с тях.
Ринго пъхна краката си в обувките и при първата крачка те се вдигнаха във въздуха и момчето падна на земята. Изправи се и отнoвo падна. След това се съсредотoчи и се научи да ги управлява. Вълшебните обувки го издигнаха над града, над къщите и дворовете. Момчето не се изплаши, защото това беше мечтаното приключение. Видя света отвисоко. След известно време се приземи пред едно чудно дърво в една вълшебна гора. В нея беше входът към Страната на веселието.
Ринго трябваше да премине през три врати, за да отключи вратата към Страната на веселието. Пред всяка врата го чакаше по едно изпитание.
Ключът за тази мечтана страна висеше в паяжина високо над земята. Пазеше го отровен паяк.
Момчето подскочи с вълшебните обувки и грабна ключа, а възмутеният паяк се скри в хралупата на дървото с грозно съскане.
Страшен вълк пазеше първата врата. Той каза на момчето, че ще го пусне да мине, ако му отговори на гатанката:

Бяла, бяла лехица,
с черна, черна пшеница.
Жънем я с очите,
мелим я с главите
и с погача богата
храним си душата. Що е то?
Ринго мисли, мисли и се сети за любимата си книга „Дръндьо”. В нея буквите приличаха на черни семена, а белите листа бяха лехичките.
– Това е книгата – извика радостно момчето. Тази гатанка се оказа много лесна.
Вълкът, доволен от отговора, му позволи да влезе през първата врата.
Момчето трябваше да премине през един тесен мост и да стигне до другото дърво. Мостът свързваше двете врати високо над земята. Под моста имаше блато с опасни животни и Ринго внимаваше да не падне, даже събу обувките си.
Една странна на вид котка пазеше втората врата. Тя свиреше на тръба и така известяваше, че приближава непознат. Цялото дърво беше окичено с балони.
Животното съобщи на Ринго, че трябва да спука балоните само с един полъх на вятъра, но да е във въздуха, без да докосва клоните и земята. В първия момент момчето се притесни, че това е невъзможно, но си спомни за вълшебните обувки. Сложи ги на краката си и полетя като вихър около дървото. Успя да спука всички балони, преди котката да разбере как го прави. Котката не искаше да пусне момчето да минe нататък, но не можеше и да го спре.
Малкият търсач на приключения застана пред третата врата. Там нямаше пазач. Тази врата се отваряше само с ключа, който Ринго беше взел при първата врата.
Когато пъхна ключа във вратата, тя сама се отвори. Пред очите му се откри Страната на веселието. Тя беше приказно красива, приличаше на огромен лунапарк. Имаше въртележки, клоуни и още много забавления. Там нямаше възрастни и забрани, а само деца, които прекарваха безгрижно времето си в игри и никога не се уморяваха. Никой не ги викаше да се прибират и да си лягат. Ринго беше като омагьосан от чудната картина и веднага се втурна да играе. От виенското колело видя едно красиво езеро. В него растяха огромни водни лилии, а по листата им танцуваха весели деца. Оркестър от жаби-музиканти свиреше, без да спира. По водата плуваха свещи и осветяваха призрачното езеро.
Ринго бързо отиде до брега на езерото и скочи на една лилия. Там видя малко момиче и двамата затанцуваха, хванати за ръце. Момичето подскачаше леко като перце. По едно време Ринго искаше да спре да танцува, но краката му не спираха да се движат.
Момчето разбра, че е попаднало в капан и няма да се измъкне от него. Беше гладно, а игрите му омръзнаха. Искаше да се прибере вкъщи. Помисли за родителите си, които сигурно се тревожеха за него. Но омагьосаното езеро го държеше в плен. Никой не можеше да напусне Страната на веселието. Тя беше затвор за лекомислени деца. Тогава Ринго отново се сети за вълшебните обувки. Измъкна ги от джоба си и ги обу, след това се втурна към входната врата. Промъкна се през нея, преди тя да се затвори. Момчето премина през гората, без да спира, защото се страхуваше от нови капани. Искаше да се прибере час по-скоро при близките си.
Вълшебните обувки отнесоха момчето на улицата, където живееше, но магазинчето беше изчезнало.
Ринго погледна краката си и видя, че вълшебните обувки също бяха изчезнали.
Той се затича към своята къща, прегърна майка си и реши, че никога повече няма да напуска сам дома си. Тук беше истински щастлив, беше обграден с топлина и обич и не го дебнеше никаква опасност.
На другия ден Ринго стана рано и затича към училището, искаше да разкаже своите приключения на приятелите си. Но изведнъж една мисъл го накара да спре на улицата. Беше ли преживял всичко това или беше сънувал?

Автор: Алекс Александров Калистрин уч. от IVа клас
НУ „Св. Паисий Хилендарски”, гр.Банско
Ментор: Йорданка Калистрина, преподавател по български език и литература в ПГССТ „Алеко Константинов”, гр.Банско

 

Една необикновена история

Illustrations - Dvorec ot Dumi_01Слънцето залязло. Нямало светлина на небето. Със своята летяща лодка пристигнала Мири – феята на сънищата. Спуснала котва върху един облак и лодката спряла. Феята се въртяла като балерина и с вълшебната си пръчка обсипвала небето със звезди. До нея седейки на луната бил помощникът `и. Той бил с превръзка на очите и пижама. Свирел приспивна песен, а до него блещукали чудни свещи.

По същото време едно момченце на име Том обикаляло с мечето си в гората. Мири го видяла и  слязла при него. Попитала го къде отива. То казало, че търси ключа, който отваря сандък със злато, но се изгубил. Феята  казала на детето, че не може да му помогне и затова го отвела при един магьосник, след което се върнала на небето.

Том влязъл в странна къща, която била върху кокоши крака. Навсякъде летели книги. Имало и летящо килимче. Виждали се странни дрехи и пантофите на феите. Брадата на магьосника била обсипана с лакомства. Той изслушал Том и му казал, че ще му даде специална магия. Когато изрече вълшебните думи, ще се появи една малка фея на име Аника, на която може да си пожелае всичко и тя ще го изпълни.

Том излязъл навън и казал вълшебните думи. Феята се появила и той пожелал да го заведе до ключа. Тя се съгласила.

Изведнъж Том се приземил  на чудно място. От едната страна валяло сняг, а от другата катеричка вървяла по мост, над който висели цветни топки, а тя свирела на тромпет. По дърветата се виждали много такива мостчета и къщички на катерички. На входа на една от хралупите имало запалена факла, а до нея стоял пазачът на ключа и на другите горски животни, които се криели.

Том видял това, което търсел. Ключът бил заплетен в паяжина, а сандъкът обвит от корените на дърво. Отново изрекъл вълшебните думи и Аника се появила на мига. Той я помолил да му помогне. Желанието му било изпълнено.

И ето, че Том се прибрал у дома доволен и щастлив, че е открил съкровището. Със своята нова приятелка феята Аника дълго танцували върху една огромна водна лилия под звуците на жабешкия хор.

Еви Миленова Атанасова – ІІІв клас

ІІ СОУ „Професор Никола Маринов“, гр. Търговище

Маринела Колева – ментор

Приключенията на Ърнест

Illustrations - Dvorec ot Dumi_03Един ден Дани и Томи решили да отидат при великия магьосник Ърнест, защото им било скучно и искали да се позабавляват с някоя от неговите многобройни и интересни истории; децата искали да видят и предметите, които той донасял от своите пътешествия.Ърнест бил заключен в един магически гардероб на тавана на къщата им. Те се качили и отворили гардероба, от вътрешността на който с весел глас се провикнал Ърнест:

– Деца! Здравейте, как сте? Да не би да искате да чуете някоя от моите многобройни и интересни истории?

– Да, разбира се! Аз и Томи сме дошли да чуем някоя интересна история.-отвърнала Дани

– Х-м-м-м, чакайте да помисля. – казал Ърнест. – Искате ли да ви разкажа за времето, когато бях в Небелгард?

– О-о-о! Разбира се, че искаме! А какво е това място? – попитала Дани

– Сега ще разбереш. – отвърнал Ърнест и започнал да разказва-…….Преди много години обикалях света. Естествено тогава не бях затворен в този гардероб. Тъкмо бях пристигнал в една далечна страна на име Небелгард. Когато пристигнах, разбрах от един приятел, който живееше там, че наскоро героичната принцеса Ана била победила злия магьосник Арда. Той бил поробил цялата страна, а всеки, който му се противопоставял, загивал трагично. Приятелят ми каза, че точно в деня, когато аз бях пристигнал, Ана се била завърнала.

Тя седеше на един огромен зелен дракон, а в едната си ръка държеше знамето на Небелгард. Царят беше обявил този ден за национален празник. Всички приветстваха принцесата и и благодаряха за доброто, сторено от нея. Небелгард беше свободен. Хората вече не се страхуваха. За нещастие аз много бързах, защото имах един проблем,  и още в същия ден си отидох, даже нямах време да си взема сувенир. Това беше денят, когато бях в Небелгард. Ами искате ли да ви разкажа за деня, когато бях в страната на сънищата? – запитал Ърнест. – Тогава тъкмо беше започнал концертът на една известна „лунна  балерина“.

Дани и Томи се зачудили какво означава „лунна балерина“ и казали:

– Да, разкажи ни, но какво е „лунна балерина“?

– Слушайте тази история и ще разберете. – и започнал да разказва -…..Това също беше отдавна, тогава аз бях на почивка в страната на сънищата. Бях там, защото наближаваше празникът на Съня. Това е един много интересен празник, той се празнува през тамошния месец Съняри. Целият месец е празник и всеки ден се изнася по един концерт от многото известни балерини и певци от тази страна, та  аз исках само да видя първия ден на празника, защото разказваха, че този ден бил най-интересен, а също казваха и че на този ден празника откривала най-известната и елегантна балерина. Аз бях един от многото свидетели на представлението на тази балерина. Тя танцуваше на вълшебно килимче точно пред луната, а на самата луна беше певецът, който свиреше музиката, на която тя танцуваше. Неговата музика беше толкова приятна, че чак нотите, които той свиреше, се виждаха, странно движещи се около самата балерина. Зад нея, за да има нещо като фон, беше поставено вълшебно килимче, което се движеше. На следващия ден аз бях поканен да участвам – длъжен бях да покажа някой друг фокус. Естествено аз го направих и за награда получих като сувенир вълшебното килимче, което беше като фон. Аз обаче имах много такива килимчета и го превърнах в робата, която нося в момента, а част от него направих на шапка……Е, това беше тази история, имате ли въпроси? – попитал Ърнест

– Аз имам един. – възкликнала Дани – Аз така и не разбрах какво е „лунна балерина“?

Ърнест се усмихнал и казал:

– Лунна балерина, драга ми Дани, е балерината, която открива празника на Съня или по-просто казано, това е балерината, чийто концерт е първият през месец Съняри.

– А-а-а, ясно, разбрах. – казала Дани

Ърнест се позамислил малко и ги попитал:

– Желаете ли да ви разкажа за един друг празник, на който също присъствах?

Дани се позамислила и казала:

– Ами, хайде  да чуем!

И така Ърнест започнал да разказва:

– Това е празникът на Веселото езеро. На тамошния празник ергените канят младите моми за танц върху листата на водните лилии. Ако се зачудите как ще танцуват там, то аз веднага отговарям. Те могат да танцуват върху тях, защото те са едни малки хора. Та на този празник оркестърът, който свири, е от жаби, а върху листата във водата има малки свещи, които горят до края на празника. Празникът е интересен заради това, че техните танци са най-различни, а свещите се изработват по много специфичен начин, за да горят толкова дълго. Сладките, които правят, са толкова вкусни, че дори и аз не можах да се удържа да опитам; затова и по брадата си имам толкова много залепнали бонбончета и най-различни още лакомства. Аз си взех една свещ за сувенир, но след време ми се наложи да я използвам, също си взех и една торбичка с бонбони, обаче не можах да се сдържа и ги изядох още по пътя. – усмихнато казал Ърнест

– Ех, много забавно! – възкликнала Дани – Колко места си посетил и колко сувенира имаш! Ти си един велик магьосник! Аз и Томи ще излезем да играем в парка.

– Е, тогава довиждане, после елате пак за някоя друга история, пък може и да „изровя“ отнякъде някоя и друга бонбонка. – казал Ърнест

– Добре, ще дойдем, но засега довиждане. – казала Дани и с Томи  си тръгнали

– Ех, тези деца, много са забавни! – казал си Ърнест и мигом затворил гардероба само с щракване на пръстите си.

Име: Мария Недялкова Кръстева

Клас: 5 г   

Ментор: Ива Богомилова Симеонова

Училище: СОУ „Йоан Екзарх Български“, град Шумен

Магическото състезание по танци /приказка за лека нощ/

Illustrations - Dvorec ot Dumi_05– Готова ли си да започвам? – попитах аз малката си сестра, която подаваше нослето си от края на одеалото.

– Хайде, нямам търпение! Ще започнеш ли най-накрая. Искам приказка.

– Добре, но се подготви, това не е от онези обикновени приказки за принцеси, или от онези, в които всичко върви по мед и масло.

– Хайде, ще се оправдаваш ли още, или ще говориш.

– Добре, нека да започваме. – казах аз и за миг се озовахме в света на приказките.

В едно далечно царство накрая на света, където човешки крак отдавна не е стъпвал, живеел един странен магьосник с дълга магическа брада, който за свой помощник имал вълшебна книга. Това било не каква да е книга, а такава, в която се побирало цялото знание на света. Вътре бил описан живота на всеки един човек. Магьосникът имал такава голяма и неповторима сила, че можел да превръща всяко нещо в каквото поиска, дори и хората. Когато направел това, в книгата някои страници изчезвали, а на тяхно място се появявали други.

Въпреки, че дните на мягьосника минавали много бързо и почти винаги нищо ново не се случвало, сега не било така. Само след броени часове в замъка му щели да пристигнат герои от всички приказки и да облекат костюмите на магьосника, а след това да тръгнат към приказната гора, където щяло да има състезание по танци. Вълшебните пантофи на Аладин го чакали заедно с вълшебното му килимче. И всички предмети и дрехи потрепвали при мисълта за чудната веселба, която предстояла.

Имало само един единствен проблем и както в много други приказки, той бил черната котка на Баба Яга. Тя била толкова зла, че крояла планове да развали партито и състезанието. Единствен, който можел да спаси ситуацията бил синият плюшен мечок на Пинокио, който в себе си имал свитък със заклинание, но за беда не можел думичка да обели. 

По това време вече никой не можел да спре усилената подготовка за тържеството. Музикантите тихо репетирали най-хубавите си песни. Неслучайно те били най-добрият жабешки оркестър, известен в целия град. Водните лилии се превърнали в дансинг. А върху тях танцували, до безкрай, горските феи. Свещите вълнуващо трептели. По всичко личало, че нещата може би щели да се случат по план.

– И приказката свършва дотук, малка сестричке.

– О, не, но все още не сме научили как е минало състесзанието по танци, дори още героите не са пристигнали, а ти искаш да спираш. Какъв батко си! Продължи, моля те.

– Добре, но само още мъничко.

– Да.

… и така. По всичко личало, че нещата може би щели да се случат по план.

Часът вече бил точно 12:00 и гостите на магьосника започнали да прииждат. А той всички черпел с бонбони от зелената си магическа брада, дори и лошия вълк от приказката за «Трите прасенца», както и самата Снежанка. Знайни и незнайни герои  спирали превозните си средства пред замъка, избирали си костюм по техен вкус и мярка, и тичешком се отправяли към дансинга, където всеки щял да покаже какво може.  И така танците започнали… ден и половина без почивка… без спиране… песен след песен.

– Е, как така? Не ги ли заболели краката от толкова танци? – попита малката ми сестра.

– Това е моята приказка и в нея всичко е възможно – казах аз и продължих.

Танците не спрели, дори когато мракът падал над дансинга… Общо взето, щур купон.  Журито тъкмо мислило кой може да награди, когато над дансинга се надвесил тежък, буреносен облак, а отвисоко и надменно погледнала Баба Яга, която пристигнала с нейната любима черна котка. Музиката спряла и всички погледнали изплашено към нея

– Състезанието приключи. Изчезвайте моментално!

Всякакви приказни герои се разтичали наляво и надясно, без да знаят накъде точно отиват. Настъпили хаос и паника. Трябвало чудо, за да се  спаси съсезанието. Магьосникът нямал какво да направи, защото открил, че вълшебната  му пръчка е изчезнала. Трябвало да се появи някой истиснки герой – храбър и смел и той да се справи с Баба Яга.  

И в далечината, над замъка всички видели една малка точка, която се увеличила за секунди. Това бил не кой да е, а съпругата на магьосника, който обичал да си стои вкъщи, а тя – напротив. Преди време, за да докаже колко е смела сама спасила златната ябълка от кръвожадния змей, но както често се случва в живота – бъдещето е неизвестно и след време, вместо да бъдат врагове, змеят и храброто момиче станали неразделни. Той й позволил да го яхне и заедно обикаляли целия свят.

Магьосникът нямал нищо против, защото знаел, че любовта не признава разстояния и че винаги може да разчита на своята жена, когато се наложи. А било нужно само да си помисли за нея и тя долитала за секунди. И сега, когато разбрала, че така дълго готвеното, състезание, било на път да се разпадне, се появила и успяла да секунди да свали Баба Яга с един камшик, а котката изпратила обратно на долната земя, където било мястото за всички лоши и зли същества, които не признавали силата на доброто. В крайна сметка състезанието продължило…

 – И искаш ли да научиш кой все пак спечелил състезанието?  – попитах, но отговор така и не получих, защото сестра ми отдавна беше в царството на сънищата и може би танцуваше с приказните герои и участваше в състезанието на магьосника.

 

Заглавие на историята: Магическото състезание по танци /приказка за лека нощ/

Автори:

Мирослав Анетов Стелиянов – 6 клас, 12 г.,ОУ «Васил Априлов», с. Гостилица

Кристиян Руменов Славчев – 6 клас, 13 г., ОУ «Васил Априлов», с. Гостилица

Михаил Билянов Филипов – 6 клас, 13 г., ОУ «Васил Априлов», с. Гостилица

Ментор/ учител: Мариана Иванова Пенчева, ОУ «Васил Априлов», с. Гостилица

Местожителство: град Габрово

 

Бети и драконът

Illustrations - Dvorec ot Dumi_04Имало едно време един дрешник. В него живеел зъл магьосник с дълга, дълга брада. През този дрешник се стигало до зелена долина, в която живеел народ от малки човечета-магьосникът ги бил направил такива. Толкова били малки, че се събирали на лист от водна лилия. Всяка вечер те празнували   сред водата. Жабите свирели, а човечетата танцували и се забавлявали цяла нощ.

Имало кози и крави, които по цял ден пасели кротко под сенките на разцъфналите черешови дървета. Тревата била мека и всичко растяло лесно в плодородната почва. Красив ручей течал в средата на долината и пеел ту спокойни, ту весели песни. Той идвал от малко изворче високо в планината. Острите камъни не позволявали на малките ни приятели да стигнат до върха, но ручейчето минавало, откъдето си иска между скалите. Спускало се по склона и напоявало малките градини пред дървените къщички, след което продължавало пътя си към края на долината.

Ручейчето продължавало към непознатия край на долината, към неизвестното, където никой не бил пристъпвал! Говорело се, че там има голям ручей, много широк и много син, който се наричал море. Говорело се, че планината се спуска в морето. Изобщо много приказки се разказвали вечер за това място, но никой не бил стигал до другия край на долината, заради драконът.

В това спокойно селце живеела Бети , умно и любопитно момиче. Тя много искала да разбере какво има в края на долината. Приказките на възрастните не ѝ били интересни. Искала сама да открие света и обитателите му. Чувала била, че има големи хора, черни и дори бели хора. Самата тя била по-скоро жълтеникава на цвят, с големи ококорени очи. Интересувала се от всичко и гневът и към дракона, който и пречел да стигне до края на долината, растял.

Както всички деца, Бети ходела всяка сутрин до ручейчето, за да напълни кофа с вода. Използвала моментите, за да наблюдава дракона, който не напускал убежището си, освен за да опърли няколко растения или животни за похапване, след което отново се оттеглял в пещерата.

Бети никога не го доближавала, във всеки случай не и толкова, че драконът да я забележи.

Една сутрин, Бети се доближила повече, отколкото обикновено и видяла неприятеля да подава муцуната си иззад скалите. Ноздрите на дракона се разширили, челюстите му се отворили и на върха на езика му се появил пламък. Бети затаила дъха си. Появило се първо едното, а след това и другото драконово око и двете се вторачили в нея. Стомахът на Бети се свил от страх при вида на бликащите пламъци. Тя се засилила и плиснала в устата на дракона кофата с вода, която напълнила от ручейчето.

Чуло се зловещо хриптене и Бети застанала неподвижна. Тя и  да искала, не можела да помръдне, толкова била изплашена. Изведнъж, покашляне я изтръгнало от ужаса. Тя ококорила изненадано очи. Огромният зелен дракон кашлял. Облачета дим излизали от устата му заедно с умолителни думи:

– Вода, вода, вода.

Бети грабнала кофата и се спуснала, за да я напълни с вода, която отново да плисне в устата на дракона.

– Благодаря ти, Бети. Направи ми огромна услуга.

– Ама ти говориш, драконе?

– Разбира се!

Точно за това отварям уста, щом някой се доближи. Но за нещастие, всеки път от устата ми излизат само пламъци и никой не може да ме разбере.

– Бедният дракон, колко ли си страдал сам в тази пещера!

– О, да, Бети. Искаш ли да станем приятели?

– Разбира се, че искам!

Те станали приятели. Бети му разказала за злия магьосник. Драконът се бил с него и го победил.

Малките човечета заживели спокойно в красивата долина. Така до днес- възрастните хора разказват вечер на децата си за Бети и зеления дракон.

 

Автор: Петър Димитров Владев 7 клас
Ментор:
г-жа Стоянка Павлова
ОУ”Св.Св. Кирил и Методий”
с. Нова Черна, област Силистра

Проблемът на елфите

Имало едно време едно селце, в което живеели елфи. Те били вълшебни малки същества. Елфите обичали да правят много забави, които се провеждали на водните лилии в езерото. Жабите, които живеели близо до това езеро също обичали да се забавляват. Случвало се така, че забавите на елфите били по същото време, по което били и забавите на жабите. Елфите били дружелюбни и всеки път отстъпвали. Но един ден на елфите им омръзнало да правят компромиси и царицата им пратила два елфа при елфата на драконите за помощ.

–      Може ли един от вашите дракони да нападне жабите с огнения си  дъх? – попитали елфите.

Тя отговорила:

–      Не, защото с насилие проблемите не се решават.

–      Благодарим  за съвета! – казали елфите и си тръгнали.

На следващия ден те отишли за помощ при елфата на денонощието и я попитали:

–      Може ли да ни помогнете да разрешим проблема с жабите?

Елфата попитала:

–      Какъв е този проблем?

–      Нашето село обича да прави забави, но по същото време и жабите правят своите забави и то на едно и също място с нас. – отговорили елфите.

–      Добре, ето моето предложение – нека жабите да правят своите забави през деня, а вие ги правете през нощта.

–      Чудесна идея! – отговорили елфите.

Завърнали се в селото и обявили решението на проблема пред двете села – на елфите и на жабите.

От този момент жабите и елфите заживели щастливи, защото правели забави на любимото си място, но по различно време.

 

Автор: Християна Дариева Аврамова, 3. клас

Учител / ментор /: Мариана Великова Минчева

Училище: СОУ „ Сава Доброплодни”, град Шумен

 

 

 

Вълшебни приключения

     Имало едно време момче на име Иванчо. Живеело то със своята майка и с по-малката си сестра. Нямали много пари, но все пак успявали да се изхранват. Баща му бил войник, загинал преди няколко години във войната. Единственото, което имал от него Иванчо, било едно старо дървено мече. Момчето го носело навсякъде със себе си, дори на дълги походи. Задружно си живели, докато един ден майката се разболяла от ужасна болест. Не минало много време и тя отишла на горния свят. Преди да издъхне заръчала на Иванчо да се грижи добре за сестра си. Той обещал на майка си, че ще я пази като очите си. Започнал да работи при един чорбаджия, за да изкарва по няколко гроша, а пък сестра му, Невена, вършела домакинската работа в къщурката им. Един ден Иванчо пратил Невена да налее вода от близкото кладенче. Тя дълго време не се прибрала и брат и почнал да се тревожи. Решил да иде до кладенеца и да види какво се е случило. Когато стигнал, там нямало никой. Изплашил се. Изведнъж  нещо зашумяло в храстите. Погледнал и що да види – едно птиче се било оплело и не можело да се измъкне. То му се замолило:

– Моля те, помогни ми! Ще сторя каквото поискаш, за да ти се отплатя!

Иванчо помогнал на птичето и го попитал:

– Виждал ли си едно малко момиченце до кладенеца? То е моя сестра.

А птичето му отговорило, че докато момичето пълнело вода, внезапно нещо изскочило и го грабнало. Задухал много силен вятър, птичето се ударило в едно дърво и после паднало в храстите. Толкова бързо станало всичко, че не видяло кой е похитителят. Накрая рекло на Иванчо:

– Иди през девет планини в десетата. Там до една река има голяма пещера, а в нея стои една стара жаба, която всичко знае. Нея питай!

Тръгнал Иванчо, дълго време вървял, та стигнал през девет планини в десетата. Когато приближил реката, нещо в торбичката му помръднало. От нея се подала главата на мечето му. То изскочило от торбата и паднало на земята. После се изправило и заговорило:

– Цял живот стоя и гледам как хората се разхождат. Искам и аз да изживея едно приключение! Вземи ме с теб да ти помагам!

Зарадвал се Иванчо, че ще има другар. Тръгнали двамата заедно, та стигнали до пещерата. Когато влезли вътре, там наистина стояла една стара крастава жаба и хващала малки насекоми с езика си. Момчето й казало:

– Разбрах, че ти всичко знаеш. Ако това е вярно, можеш ли да ми кажеш как да намеря този, който отвлече сестра ми?

Жабата му рекла:

– Една зла вещица я хвана. Тя иска да си направи магия, за да не е толкова стара и грозна. За тази магия трябва да изяде някое малко момиченце. Затова е хванала сестра ти. Трябва да отидеш и да я спасиш преди да е станало късно! Но те предупреждавам, вещицата е много силна и само един стар и мъдър магьосник знае как може да я победиш. Откакто остаря, той живее в гората, в дървената си колибка и продава разни неща.

Иванчо я попитал как да го открие, а жабата му казала просто да следва сърцето си. И така поели към магьосника. Вървели, вървели и стигнали до едно закътано селце. Доста били гладни, та решили да хапнат. Иванчо бръкнал в джобовете си и извадил четири гроша. Влезли в една гостоприемница и хапнали чорба. После се натъкнали на едно малко езерце. До него една риба махала с опашка, защото някой я оставил на сушата. Иванчо я взел в ръце и внимателно я пуснал в езерото. После рибата го попитала с какво да му се отблагодари. Момчето й рекло, че иска само да му обясни къде живее магьосникът. Тогава рибата отвърнала:

– Върви по тази пътека, докато не стигнеш до един кръстопът. Там тръгни по десния път и продължавай само напред. После има две пътеки – жълта и синя. Жълтата е правилната. Така ще стигнеш до магьосника.

Тръгнал Иванчо с мечето си и направил точно това, което му казала рибата. Стигнали до колибката и той почукал на вратата. Отворил му един старец с много дълга брада. Вътре било пълно с дрехи и разни джунджурийки. А на един клон стоял и наблюдавал мъничък бухал. Из цялата къща летяла една омагьосана книга и понякога се удряла в шкафовете. Магьосникът им предложил да си купят нещо, но те отказали. И Иванчо му казал за какво е дошъл при него. Тогава старият магьосник му дал един вълшебен меч и му рекъл да прободе вещицата с него в сърцето. Довел своя летящ кон и качил на него двамата спътници. Конят ги отвел до замъка на магьосницата. Момъкът слязъл и извадил меча си. После намерил една малка дупка в оградата и се промъкнал през нея. Когато влязъл в замъка, видял тъмница, пълна с жаби, които държали музикални инструменти, но не свирели на тях. Дожаляло му и си обещал после да ги измъкне от там. Влязъл в тронната зала и бързо се скрил зад една от колоните. През това време вещицата със самодоволна усмивка яздела дракона си, който нервно обикалял насам – натам. До трона в една клетка била затворена сестрата на Иванчо. Когато магьосницата се обърнала, за да отвори клетката и да изяде Невена, Иванчо вдигнал меча си и го забил в сърцето на злата вещица. Тя паднала мъртва на земята, а Невена се хвърлила в прегръдките му. Взели ключа за тъмницата и освободили всички жаби. Но преди това взели колкото могат скъпоценни камъни от съкровищницата, за да не живеят отново в бедност и мизерия. Жабите за благодарност ги завели в Блатоград, където засвирили на инструментите си, а Невена и Иванчо танцували до зори.

После той се събудил у дома, на леглото си, мечето му лежало до него, а сестра му също спяла. Тогава Иванчо осъзнал, че всичко това е било сън, усмихнал се, легнал и отново затворил очи.

 
Сияна Светославова Савова  5а клас
„3 ОУ Ангел Кънчев”, гр. Варна
Ментор: Ивелина Савова

Магията на мечтите

Имало едно време едно момче на име Томи. Любимото му занимание било да чете книги  – с часове поглъщало вълшебните и приключенски истории. Представяло си, че то е юнакът, победил триглавата ламя, харесвало му да  е принцът, пребродил девет земи в десета, намерил жива вода и освободил пленена красавица, бродел в самотен остров, побеждавал човекоядци и учел на доброта жестоки пирати…

Един слънчев ден, както си четял задълбочено, чул странен шум. Ослушал се внимателно. В къщата имало малка стая, която не използвали, но в нея имало разни старинни вещи. На пръсти Томи приближил до вратата . Шумът се засилил  – чувало се тихо говорене, а от ключалката излизала тънка струйка дим.

Томи внимателно открехнал вратата и изпуснал книгата си от изненада. Старинният гардероб бил отворен, а в него стоял стар магьосник – очите му били притворени, ръцете вдигнати нагоре и унесено нещо мърморел. Дългата му зеленикава брада се виела като змия, подавали се грозни кокоши крака, два бухала втренчено гледали.

Томи не се стъписал, а се заслушал в заклинанието на магьосника:

            „ Заповядвам ти, драконе, сега!

            Спри водата на земята!

            Изтрий усмивките на децата!

            Нека има суша, пек и прах

            и никога да няма смях!”

Момчето погледнало в разтворената пред магьосника книга и бързо зачело: „Който открие Ключа на познанието и го притисне до сърцето си, ще победи злата магия и ще освободи пленената вода. Ако не се страхувате, обуйте бързоходните обувки – те ще ви посочат къде се намира вековният дъб и …”

В този миг магьосникът отворил очи и надал ядосан вик. Но Томи бързо надянал вълшебните обувки, които стояли на пода и се понесъл като вихър навън. Втурнал се към вековната гора. В нея било тъмно, влажно и ужасяващо – съскали лукави змии, кукумявка злобно пищяла, чувал се провлачен вълчи вой. Но Томи не се уплашил –искал  на всяка цена да спаси пленената вода,  за да се радват хората и вървял смело напред. Промъквал се между коприва и дращещи храсти и търсел стария дъб.

Изведнъж видял огромно дърво и предположил, че това е дъбът, който търси. Но пред хралупата на дървото на стража стоял вълк, държащ остро копие, грозни плъхове показвали остри зъби. Томи бръкнал в джоба си – извадил любимото си пласмасово кокалче и го подхвърлил на вълка. Вълкът хвърлил копието и се заиграл с кокалчето. Бръкнало момчето отново в джоба си и извадило  филия хляб  – плъховете доволно загризали. Без да губи време, Томи влязъл в хралупата и се изкачил по клоните на дървото. В гъста паяжина блестял златен ключ.  Извадил няколко светящи топчета и ги подарил на смръщения паяк – пазач. И когато паякът се отместил, Томи грабнал Ключа на познанието, слязъл от дървото и се затичал бързо напред.

В далечината видял летящ дракон и се насочил към него. Драконът танцувал доволен, а на гърба му седяла девойка. Тъй като била омагьосана, тя щастливо се усмихвала и държала здраво знамето на плодородието. Чувала се омайна музика, а драконът приспивно пеел:

            Спи, девойко и знамето пази,

            защото ни чакат щастливи дни:

            След час аз водата ще спра,

            за да настъпи суша и глад на света!

Изведнъж Томи си спомнил какво пишело в книгата на магьосника. Бързо притиснал Ключа на познанието до сърцето си. В този миг се чул писък. Драконът се смалил, смалил и потънал в земята. Девойката изпуснала знамето и отворила очи.

В миг зашумели реки, пресъхналите езера започнали да се пълнят с вода. Завалял весел дъжд.

-Къде съм? – попитала девойката.

-Ти си освободена от магията – отговорил Томи.

Грабнал момичето през кръста и с вълшебните обувки полетели към бистрото езеро, което блестяло като сребро. Над него сияела окъпана в лъчи седемцветна дъга.

Стъпили внимателно върху разцъфнала водна лилия. Хванати за ръце, двамата затанцували – боси и щастливи, че в света ще има радост и усмивки. Жабките свирели от сърце и се радвали на водата и слънцето. Цялата природа ликувала.

А какво станало със злия магьосник?

Когато Томи влязъл в дома си, гардеробът бил празен, останала била само една старинна книга.

Томи оставил внимателно обувките на мястото им, разтворил любимата си книга и потънал в света на красивото и вълшебното.

 

 

Георги Ангелов Маринов – ІV б клас;

Ментор: Кирилка Серафимова Крумова

Литературен клуб „Дискавъри”

при ІV ОУ „Христо Ботев”

град Лом