Лунна приказка (победител 7. клас)

Illustrations - Dvorec ot Dumi_01

Беше пълнолуние. Светозария вървеше бързо из тъмната гора без посока. Родителите ѝ я бяха кръстили така, защото, когато се роди, тя светеше от щастие. Не беше като другите бебета. Усмивката ѝ озаряваше стаята, но сега не беше така.
В живота на Светозария се бяха случили много неща. Точно заради това тя беше избягала от дома си. Чувстваше се нещастна, самотна. Тя нямаше приятели вече. Не ѝ оставаше нищо друго, освен да избяга. Забави крачка. Вече беше изморена. Вървеше от дни. Храната ѝ беше на свършване, а наблизо нямаше нито откъде да купи, нито в гората имаше нещо, което става за ядене. Заваля пороен дъжд. Светозария не се учуди. С този неин късмет нищо не можеше да я учуди вече. Тя започна да бяга с последни сили. Оплете се в една голяма паяжина… Дъждът се усилваше, а Светозария се оплиташе все повече и повече. Накрая мрежата я победи. Тя се отпусна и съзря златен ключ в края на мрежата. Достигна го с много усилия и го издърпа. Тогава мрежата освободи Светозария от себе си.
Момичето огледа гората по-добре и видя врата на един дънер. Ключът пасна идеално. Вратата се отвори и Светозария попадна в чуден магазин. Надписите над стоките и предметите бяха от рода на „летящи килимчета”, „говорещи чорапи”, „любовни отвари”, „жаби принцове” и много други. Продавачът имаше дълга зелена брада. В нея се виждаха планетите. Приличаше на портал към вселената, но не беше. Светозария пробва, но настъпи само един бонбон. През малкото прозорче, на нашарените с рисунки стени, се виждаше, че дъждът е спрял вече.
Момичето си набави храна и вода от загадъчния магазин и излезе навън. Нощта още владееше гората. Светозария тръгна с нови сили. На пътя ѝ излезе синьо-зеленикав дракон. Личеше си, че не е опитомен. Погледът му беше зареян в луната, сякаш тя беше нещо непостижимо. В очите му се виждаше дивост и свобода. За такава свобода мечтаеше Светозария цял живот. Драконът я приближи предпазливо. О, какво чудо! Той можеше да говори. Неговото име беше Соник. Той разказа набързо историята си на Светозария. Соник искаше да достигне Луната, защото неговото семейство живееше там. Той беше на Земята с цел да се докаже, за да поеме властта от баща си след време, но брат му завидял на Соник и спуснал защитна бариера над драконовото кралство. Тя можела да се преодолее само с един магически жезъл, поставен в ръката на смъртен. Соник каза, че е избрал Светозария, защото усетил познатото нему чувство у момичето. Това било именно самотата и нуждата от приятел. Светозария му разказа и своята история набързо и се съгласи да тръгне с него. Все пак нямаше какво да изгуби, само щеше да спечели пътуване до Луната.
Докато се усети, тя вече пореше въздуха на гърба на Соник с магически жезъл в ръка. Соник ѝ го беше дал. Когато стигнаха до защитната бариера, тя повдигна жезъла и атмосферата се раздвижи. В този момент богинята на нощта тъкмо привърши със събирането на своите звезди. Корабът ѝ се издигна, но котвата му закачи Соник. Той изгуби равновесие и влезе през невидимата стена, но жезълът падна, също и Светозария. Драконът се засили към нея, но не можеше да премине защитата. Сега той се чувстваше безсилен да помогне на спасителката си. Соник извика, че винаги ще я помни.
Светозария летя към земята часове. Вече беше свикнала с вълнуващото усещане. Беше се примирила, че ако нещо ѝ се случи, поне няма да е живяла напразно. Тя не съжаляваше, че е отишла със Соник – напротив, беше горда от себе си. В този момент тя видя земята на метри под краката си. Беше готова. Затвори очи. Стисна зъби и зачака. Възможно ли беше? След няколко секунди тя още беше жива и… беше я хванало едно момче. Той погледна Светозария и каза, че се казва Симон. Тя също го погледна. Прехвърчаха искри. Това беше истинска любов.
Ето че съществува любов от пръв поглед. Симон и Светозария станаха приятели. След известно време те започнаха да излизат заедно. Тя получи семейството, което винаги бе искала, което да я разбира.
Това е още едно доказателство, че след всяко зло идва нещо добро, по-хубаво и от хубавото.

Чудомира Росенова Стамова, VII клас
Учител (ментор): Диана Атанасова Генова
ОУ „Гео Милев“, с. Белозем, общ. Раковски, обл. Пловдив

 

Един обикновен ден на едно обикновено 12-годишно момче (победител 6. клас)

Illustrations - Dvorec ot Dumi_02

Беше един най-обикновен делничен ден. Съучениците ми бяха на екскурзия, а аз, Крис, си стоях сам вкъщи, защото бях наказан. Не ме питайте защо – дълга история. Родителите ми бяха измислили да свърша около стотина неща, но аз още се помотавах.
Реших за малко, ама съвсем за малко, да поиграя на компютъра – от няколко дни се „борех” с главатаря на злите сили и все малко не ми достигаше да го победя. Точно в момента, когато бях на косъм да го обезоръжа, мониторът започна да присвятква, изгасна, а след това пак се включи. С надеждата, че играта се е запазила до новото ниво, което бях стигнал, стиснах силно мишката, но сега на екрана се виждаше нещо съвсем различно – голямо блато с водни лилии, на които стояха малки човечета. На една от тях танцуваха усмихнато момиче, облечено в розова пола на бели точки с прекрасен, ефирен зелен колан, и едно щастливо момче – със закачливи синьо-зелени панталони. На другата лилия пък имаше три жаби. Едната свиреше на тромпет, другата на виолончело, а третата – на непознат за мен инструмент. Върху останалите имаше цветя и запалени свещи.
Точно реших, че се е стартирало някое от тъпите филмчета на малкия ми брат, когато на екрана се появи един огромен синьо-зелен дракон с дълга опашка, чийто край като че ли беше горещ. Язден бе от една зла магьосница с дълга розова коса, големи лилави ботуши и синкави дрехи. Тя слезе и каза някакво заклинание, от което цялото блато стана черно и мрачно, а музикалните инструменти на жабите изчезнаха. Злата магьосница се засмя заплашително и заяви, че ще завладее цялото вълшебно кралство.
Ако щете, вярвайте, но момичето ме погледна право в очите и точно когато каза името ми, компютърът пак се изключи. Тогава гардеробът в стаята ми се отвори. Замаян от видяното, станах да го затворя, но вътре имаше един магьосник с дълга зелена брада и голяма шапка със звезди. Зад него в жълта светлина сияеше магически портал. Над главата на вълшебника бяха застанали два бухала – негови съветници. Във въздуха свободно се движеха вълшебни книги със заклинания. Той ми каза, че аз съм този, който трябва да спаси вълшебното кралство. Обясни ми, че за да надвия дракона и магьосницата, трябва да намеря ключа за вълшебния сандък, в който има меч и вълшебна пръчка.
Без да мисля много, влязох през портала и се озовах на някакво странно място. Там имаше едно голямо дърво с врата. От едната му страна беше зима и валеше сняг, а от другата – пролет, прекрасна зелена поляна с цъфнали храсти и гъби. Пред вратата стоеше един вълк и пазеше вълшебна бутилка с вода, а на един клон беше увит в паяжина ключът за сандъка. Примамих звяра със звуци на вълчица от телефона ми. Взех бутилката с вода и я хвърлих върху паяжината. Ключът падна и аз, тичайки, се върнах при магьосника. Отворих сандъка и всемогъщите оръжия вече бяха мои.
После беше лесно – победих дракона и злата магьосница и омагьосаното царство беше спасено. Върнах се в стаята си, все едно нищо не се е случило в този необичаен ден.
По-късно вечерта, когато бях почти сигурен, че съм сънувал това, което се случи, внезапно мониторът ми беше облян от ярка бяла светлина и се появи чудна картина – прекрасна девойка с дълга руса коса стоеше грациозно на една стара лодка, която плаваше из пухкави бели облаци, а едно малко момче седеше на луната и свиреше. След известно време картината изчезна. Изведнъж от компютъра се чу някакъв тих и мелодичен глас, който нашепваше: „Благодарим ти, смело момче!“.
– Това е – обикновен делничен ден.

Кристиян Неделчев, 6. клас
Учител (ментор): Даниела Виденова
ЧОУ „Д-р П. Берон“ – гр. София

Бонбонена тайна (победител 5. клас)

Illustrations - Dvorec ot Dumi_05

Искам да ви споделя една тайна. Случи ми се нещо много странно, но не казвайте на мама. Тя все още мисли, че съм бебе. А аз съм едно голямо момче, което често е гладно.
Както и да е. Аз съм Йовчо, но всички ми казват Йочко.
Живея в гората – да, тази гора, която виждате, като пътувате с влак. Тя не е обикновена, а царство със строги норми. Вълкът Симо пази царството и едно дърво, за което ще ви разкажа по-нататък. Катеричката Буба ни събужда сутрин с тромпета си. Паячето Тохо следи вълкa дали не спи на пост. А в цялата гора се носи мирис на цветя и бонбони. Тези бонбони са специални, нищо че може да се купят от магазина. Но там има достъп този, който заслужи крилатия златен ключ, заплетен в тънка паяжина на дървото, което пък е пазено от вълка. Не разбирам защо трябва да се пази цяло дърво заради един ключ, но щом трябва, значи трябва. Така отговарят възрастните на сложните детски въпроси.
Та магазинчето е стар, скърцащ гардероб с кокоши крака. Отвориш ли го, те посpеща важен мишок пазач, който пък пази господин с безкрайно дълга синя брада. Голямо пазене се пази в нашата гора. По брадата са налепени сладките бонбони и всяко дете трябва да изслуша дългата песен на продавача, за да получи бонбон. Казвам ви – трудна работа.
Да се върнем на случката ми. Вчера сутринта се събудих много гладен. Станах, излязох на цветната поляна и като ме лъхна онзи страхотен бонбонен аромат! Ах! Много исках да взема ключето от вълка, но той нали е пазач, не се даде лесно! Изгледа ме подозрително, каза ми да отида при Мими и да я поканя на танц. Мими е принцесата, която май не иска да е царска особа, защото не обича да танцува, а само да играе боса в тревата. Коя принцеса не обича да танцува?! Абе, момичешки работи!
Тази задача не беше лесна, никак даже! Набрах цветя, балони и тръгнах. Нали ви казах, че нашата гора е вълшебна и в нея растат балони?
Познайте къде срещнах Мими – на поляната. Бягаше и гонеше пеперуди. Искала да си говори с тях, но те май вече бяха доста отегчени от нейните приказки. Стигнах до този извод, защото летяха много бързо. Усмихнах се и най-учтиво я поканих на танц. Тя обаче нали е вироглава принцеса, се обърна и ми изкрещя едно силно „НЕ!”. Лелееее, а коремчето ми плачеше за бонбони! Ами сега? Обясних, че можем да си разделим наградата от танца, но тя отново ми проглуши ушите: „НЕ!”.
Тогава се сетих, че в нашето езеро живеят жабите музиканти. Хукнах към тях и им разказах неволите си. Те поне бяха благосклонни към мен. Организирах ги за концерт, избрах най-голямата водна лилия за дансинг, запалих свещи и ги пуснах да се носят по водата. Извиках Мими, за да ѝ покажа какво съм направил. Тя беше омагьосана от романтичната атмосфера. Че като започнаха едни танци, едни чудесии – краката ми се подуха. Най-накрая и принцесата огладня, та спряхме. Нямаше време за почивка и хукнахме при вълка. Мими му разказа колко добър танцьор съм. Той ми даде ключа, отключих магазина гардероб и онемях! Такава красота не бях виждал през целия си живот – продавачът беше магьосник с авторитет, а брадата му сякаш нямаше край. Бонбоните се редяха по всичките ѝ косъмчета и имаха вид на прекрасно изкушение.
Господинът с безкрайно дългата брада запя най-чудната песен, която някога съм чувал! Слушах и си мислeх колко е прекрасна и колко много съм гладен. Около пладне песента свърши, аз получих моите бонбони, а принцеса Мими си взе само един. Била на диета.
Но в момента, в който разопаковах първия бонбон, мама ме събуди. Време беше да отивам на училище. Застанах до прозореца и видях сиви жилищни блокове, шумни автомобили и никаква гора! Нямаше дори спомен от тревичка, да не говорим за растящи балони и ароматни бонбони. Всичко е било сън! Като си оправях леглото обаче, под възглавницата си открих опаковка от бонбон и мъничко ключе.
Странно, нали!

Мирослава Диянова Колева , 5б клас
Учител (ментор): Ивелина Добрева
ОУ „Антим I “, гр. Балчик, обл. Добрич

Дъгата и вълшебните приключения на Аля Белята (победител 4. клас)

Illustrations - Dvorec ot Dumi_04

В един софийски квартал, в истински калпазански рай, живеят деца, но едно от тях, дали е ясно, че това съм аз, без да е яло родителски пердах, „послушно“, но в очите му святкaт звезди, плуват кораби с бойни мачти и… бели. В слънчев ден, незнайно как, то е ясно, но се правя на благ литературен герой – ни лук ял, ни помирисвал бой… Та в този ден обикновен, стандартно подреден в календара, беше неделя – успях да дресирам уличен прах, примесен със светлина от зората и малки капчици от луната. Тя, луната, беше два дни след пълнолуние и горката, отново на диета, мечтаеше да слезе и да опита от моите вкусни кюфтета. Тогава нейните сълзи са най-вълшебни и изпълняват всякакви проекти идейни. Нито беше сега, нито преди много лета, а се случи по времето на голямата цветна дъга… Винаги съм си мислeла, че дъгата е модна принцеса – издокарана в цветни рокли, а се оказа заблуда голяма. Дори не е жена, а магьосник с дълга, вълшебна брада.
Всички знаят Южния парк, но до моя блок е Западният, далеч по-интересен от известния, прехвален свой брат, точно до Тунела е и опира гръб в Люлинската планина, пълна с истории и легенди от далечни времена. До Тунела изникна бетонен гигант, строят го в момента и го наричат „най-модерния МОЛ“! Побъркаха ни с тези Shopping дворци и превърнаха тийнейджърите в бездушни молци. Но аз все още се държа, защото нямам точните тийн години и минавам за „детето на мама“ в предпубертетна възраст, на прага на кризата голяма. До строежа все още има изкоп към реката на парка и дупка загадъчно малка. Там има страхотна пътека за колела и караме семейно след подготовката на домашни, уроци и дежурното почистване на дома. Така се запознах с една Дъга – пиеше вода от реката. Напи се и се огледа. Никого нямаше, защото моето колело е старо и все изоставам, сама, изумена стоях на брега, чудейки се с каква скорост да премина калта. Тя – Дъгата, ме видя и тогава аз видях, че Дъгата е Той. Той ме попита:
– Как се казва тази вода?
– Вълшебна – отговорих аз, без да показвам съмнение, името на реката не знаех, но никога не изпадам в незнаещо затруднение.
– Къде си тръгнала, ходиш ли на училище?
Бързо пресметнах, че това не е разговор с непознат, всички познават Дъгата, стига да са я виждали в големия град. Аз обаче я знам от отдавна. Казват, че там съм родена – имам пъстри очи, шарена мисъл и въздушни мечти. Излиза, че сме роднини, и любезно влизам в разговор, отговарям спонтанно:
– Ходя на училище, на английски, на балет, ходя на екскурзии със самолет. Ходя още на аеробика, плуване, на пазар със списък точен и голям, за да не забравя нещо важно или пък нужен аксесоар.
– Лелеее, от толкова ходене как имаш време за ходене по бели?
– Аз, по бели – никога… Те белите ходят по мен и не знам как, но имат успех, изгърмявам яко и ме държи по цял ден.
– Да, виждам край теб бели бели за слънчеви дни, сини бели за тайни мечти, лилави бели за модни престъпления и шарени бели за екоприключения.
– Аз не съм виновна – започнах да се оправдавам. – Така ме възпитаха – да бъда свободна, да правя избор сама, а сега се чудят защо съм голяма беля!
Изслуша ме Дъгата, извади си брадата с бонбони от водата и с очарователен жест на покана поехме през дупката под земята. Неочаквано дървен Шкаф отвори Магът. Сред дрехи всякакви и тайнствен полумрак зърнах вълшебно килимче, нокти от Дракон, опашка от Котка, елфски пантофи и моето малко късметлийско Мече, загубено сред бебешките спомени от дете. Почувствах момента и поисках от Мага Дъга вълшебно перо от Сова, Сатурнов бонбон, ключето на Късмета и знамето Кураж, повдигнах се на пръсти, протегнах ръка и си отмъкнах летящата книга „Пътеводител на Детската беля“. Вратата се затвори. Стражът на Западния парк, бездомният Гакс, кучешка порода на макс, ми помогна да отключа Въздушния мост на гората, от паяжините да взема ключа на Природните тайни и да засвиря с тубата на живота симфония прекрасна Fortissimo Cat под акомпанимента на настъпващия пролетен ек. Любопитни погледи изпод горски сенки поглеждат към последния сняг и се радват на шаренията от шум и детски стъпки над тях. Изяждам бонбоните от Дъгата и се превръщам в повелителка на Дракона от луната. Нося знамето Кураж и летя сред портокали с вълшебен механизъм, витаминозни бомби срещу стрес, junk food и зареждащ ябълков оптимизъм. По шахматен път вървим и към звездите се подготвяме да полетим. Вълшебното килимче се превръща в кораб с невидими весла, а от Дракона остават само силните люспести крила. Луната вече е във форма на сребърен рог и е приютила нежния композитор на звезден city rock. Валят петолиния, ноти, звезди и танцувам, омаяна от небивалици и мъглявини. По белите облаци котва заскърца и от шума… съвсем се обърках… къде избяга денят? Засмуква ме вятър и като водовъртеж минавам през мост, дрешник, дупка, строеж… А пък Дъгата започна да се топи. Викнах ѝ:
– Хей, постой още, нали ще гоним мечти?
– Ще си ходя. Докато бъбрих си с теб, знаеш ли колко неща изпусна да види градът?
И ми се изясни – ами ако аз съм единствената, която вижда и говори с дъги? Та си мисля дали вие, дали някой измежду вас няма да се научи да разбира езика на звездния прах, на луната, на вълшебната гора, на мечтата да мине най-после под прословутата пъстра Дъга. Ами хайде учете вълшебни езици, стига с този английски, немски и руски… Целият свят ни говори. Да се позаслушаме. До го чуем! Детският език на мечтите е здравословен. Нали всички сме луднали по полезните неща… Хайде купете ми ново колело, за да не изоставам от вас, може и телефон, и вълшебна книга с картинки като тези, и пътеводител за вълшебни цветове, за да сменям бързо дейности, гледни точки и светове. Полезно е!

Александра Борисова Зехирова, 4ж клас
Ментор: Минка Кирилова
СОУ „Уилям Гладстон“, гр. София

Учудена приказка (победител 3. клас)

Illustrations - Dvorec ot Dumi_03

Тази приказка е за едно момче на име Томи. То си мечтаело да стане пътешественик. Искало му се заедно с плюшеното му мече Барни да обиколят целия свят.
Веднъж докато Томи си играел вкъщи, видял тайна врата, която никога преди не бил виждал. Той отворил вратата и се озовал в една приказна гора. Там всички животни можели да говорят, да танцуват и много обичали да се веселят.
Докато Томи учудено разглеждал странната гора, видял един голям ключ, оплетен в огромна паяжина. „За къде ли е този ключ?“ – запитал се той и без много да му мисли, грабнал ключа и тръгнал навътре в гората.
Не щеш ли, насред една поляна в гората момчето видяло голям дрешник, който стоял на два кокоши крака. Вратите на дрешника били заключени. Томи бързо се сетил за ключа, който взел от паяжината, и се приготвил да пробва дали ще може с него да отключи дрешника. Приближил ключа до ключалката и станало чудо – ключът изскочил от ръцете на Томи, затанцувал из въздуха и вратите на дрешника се отворили. Томи още не бил осъзнал какво става и ето че се появила нова странност. Вътре в дрешника стоял един брадат магьосник, който приятелски се усмихвал на момчето.
„Какво ли още ме чака?“ – помислил си Томи.
Сякаш прочел мислите му, магьосникът рекъл:
– Томи, ти си в гората, в която всичко е възможно. Трябва само да можеш да се учудваш и забавленията няма да имат край.
– Та нима има хора, които не могат да се учудват? – попитал Томи.
– За съжаление, когато хората пораснат, забравят да се учудват искрено. Но ти си още малък и учуден и затова ще ти дам тази покана. Тя е за бала без маски на принцеса Емили. И понеже приключенията ти в гората продължават, ето ти и една карта, за да можеш да намериш мястото на бала. Имам и още една изненада за теб – продължил магьосникът, – вземи тези бързоходни обувки. Те ще те отведат там, където им заповядаш. И не забравяй да се учудваш, Томи!
Брадатият магьосник помахал на Томи, дрешникът затворил вратите си и заподскачал на кокошите си крака.
„Време е за парти!“ – помислил си Томи и отворил картата на вълшебника.
– Е, не – извикало момчето с пълен глас, – вярно, че трябва да се учудвам, но това вече е прекалено – тази карта е пълна със задачи по математика за трети клас. Как да ги реша?
Докато се чудел как да разгадае странната карта, малкият пътешественик се сетил за плюшеното си мече Барни.
– Нали тази гора е вълшебна и животните говорят, мислят, а сигурно могат и да решават задачи. Ако сега Барни беше с мен… – Още не изрекъл тези думи, и Томи усетил една плюшена прегръдка.
– За какво са приятелите, ако не за да решават заедно трудните задачи.
Томи и Барни бързо сметнали задачите и разбрали къде ще бъде балът. Момчето взело на ръце плюшения си приятел, обуло вълшебните бързоходки и мигновено пристигнало на бала на принцеса Емили.
Още в мига, в който видял принцесата, Томи се влюбил и цяла вечер танцувал само с нея.
Към края на бала той видял онази врата, през която дошъл в гората.
– Май е време да се прибирам? – помислил си той, но не искал да се разделя с Емили.
– Тръгвай – усмихнала му се принцесата, – докато не спираш да се учудваш, ще можеш да идваш в тази гора и да ме виждаш. Ние ще сме едни учудени приятели.
– И влюбени – допълнил Томи.

 
Цветелина Иванова Крумова, 3а клас
Учител (ментор): Цветанка Цветанова Петкова
СОУ „Христо Ботев“, с. Горна Малина, обл. Софийска

 

Съкровището (поощрителна награда)

Illustrations - Dvorec ot Dumi_03

Днес мама подари на Васко раница за първокласник. Тъмносиня, със светлосини джобове. На предния джоб имаше картинки с приказни герои. Васко хареса раницата, макар никак да не му се ходеше на училище. Преди да заспи, я сложи до леглото и гушна плюшения Мечo.
Изведнъж му се стори, че дочува странен шум. Васко отвори очи и в полумрака видя как гардеробът срещу него се заклати. Изненадан, той скочи от леглото, но и гардеробът се изненада и направи крачка назад. Васко видя, че той стои на два големи кокоши крака и трудно запазва равновесие. Вътре в него се чуваше тревожно шушукане и суетене.
Васко със замах отвори вратите на гардероба. Вътре стоеше на страж един мишок в доспехи и с копие в ръка. А зад редиците с театрални костюми видя чуден старец. Дългата му синя брада се спускаше чак до пода с полепнали по нея бонбони, близалки и дъвки. Шапката му беше синя, с голяма периферия и със звездички по нея – шапка на истински вълшебник. Наоколо летяха книги, които той улавяше, поглеждаше в тях и ги пускаше отново да летят. Васко онемя от изненада и силно стисна лапичката на Мечо.
Вълшебникът се изкашля и каза, че е дошъл да му предложи разни вълшебни предмети. Васко много се зарадва и му сподели, че от малък мечтае да му се случват чудеса и необикновени приключения. Помоли вълшебника да му даде съкровище, с което да сбъдне всичките си мечти. Старецът поглади брадата си, взе един лъскав бонбон, който беше оплетен в нея, разви го и го лапна с многозначителна усмивка. Каза му, че има такова съкровище, но ключа за него трябва да намери сам там, където природата е жива и красива, където човешки крак не е стъпвал и живеят Чудесата. После му подаде летящото килимче и дръпна вратите на гардероба.
Васко и Мечо седнаха на леглото и заклатиха крачета, мислейки. Поседяха така известно време. След миг Васко скочи и вдигна щорите на прозореца.
– Погледни небето, виж звездите! Не е ли там природата жива и красива и никой човешки крак не е стъпвал? Там трябва да е ключът, който търсим!
Двамата развиха килимчето и седнаха на него. То потрепна и плавно се издигна от пода. Завъртя се в стаята и се понесе през отворения прозорец над къщата, над улицата, над града…
Беше невероятно, страшно и много вълнуващо. Издигаха се дълго, докато Земята се превърна в малка точица. Около тях прелитаха метеорити с дълги, огнени опашки и звезди с цветни ореоли. Но те продължаваха да пътуват, докато не стигнаха до Луната.
Извитият ѝ рог блестеше с мека светлина, а на него беше приседнал Арлекин. В ръцете си държеше мандолина, на която свиреше някаква нежна мелодия и пееше с вълшебен глас. Песента му беше тъй запленяваща и омайваща, че те закръжиха с килимчето, не можейки да откъснат очи от чудния певец.
След малко към тях се приближи летящ кораб, на който красива девойка танцуваше. В ръцете си държеше дълъг син шлейф, който грациозно се извиваше, а по него се залепяха малки звездички и пленително премигваха в ритъма на мелодията. Когато песента свърши, балерината приседна на перилата на кораба. Васко развълнуван ѝ разказа, че търсят вълшебния ключ за съкровището, което ще сбъдне всичките му мечти. Балерината и Арлекин им казаха, че тук няма вълшебен ключ, но ако останат с тях, ще могат да се наслаждават на красотата на небето и ще имат най-голямото чудо на света – Любовта.
С голямо съжаление Васко и Мечо трябваше да се сбогуват с тях и да продължат своето търсене. Килимчето се понесе обратно към Земята. Скоро тя придоби очертания и те полетяха над някаква тъмна гора. Беше призрачно и страшно. Снижиха се над една река. Видяха няколко блата, в едно от които премигваха малки светлинки. Килимчето се понесе към тях и скоро се приземи на едно островче сред водата.
Гледката беше невероятно красива. Водата блестеше като сребро, а лунната пътека ги отведе в средата на блатото. По листата на водни лилии блещукаха запалени свещи. На малки островчета от блатни туфи седяха жаби музиканти и изпълняваха някакъв възторжен, лудешки танц, а по широките листа на водни трилистници танцуваха весели елфи.
Две елфчета, момче и момиче, долетяха усмихнати при тях. Попитаха ги какво търсят тук. Васко им разказа за своето приключение. Елфчетата съжалиха, че не могат да им помогнат, но им предложиха да останат при тях в света на забавленията и Приятелството, което е най-голямото чудо на света. Васко и Мечо им благодариха, сбогуваха се с тях и отново полетяха с килимчето.
Първо над някаква тъмна пустиня, в която нямаше признаци на живот, после над някаква голяма планина. Изведнъж килимчето спря своя полет. Обърна се обратно, сякаш се позачуди, и започна да се спуска. Под тях беше планината с гъста и непроходима гора. Килимчето полетя известно време над дърветата, докато между тях започнаха да проблясват бледи светлинки. Откри една малка полянка сред гората, приземи се плавно на нея и притихна.
Васко слезе от килимчето и тръгна сам към мъждукащите светлини. Около него пробягваха в тъмното леки стъпки и зад черните стволове на дърветата просветваха очите на дребни и непознати горски обитатели. Озова се между едни стари дървета, причудливо свързани с въжени мостове и бледи лампи над тях, които осветяваха това странно горско село. На дебелите стволове на всяко дърво имаше дървени врати, а зад тях се показваха вълци, лисици, зайци и всякакви горски животни. Един стар вълк го покани да се приближи и каза:
– Ти си Васил, нали? Ние те чакаме. Знаем защо си дошъл. Старият и мъдър бухал остави за теб вълшебен ключ в мрежата на паяка. Но ако желаеш, можеш да останеш тук и да станеш Цар на горското ни царство. Ще имаш Власт и Свобода да правиш всичко, което поискаш. А те са най-голямото чудо на света!
Васко любезно отклони поканата. Изкачи се на дървото и взе един голям железен ключ, оплетен в паяжината. Сбогува се с горските животни и побърза да се върне на килимчето, където го очакваше Мечо.
Обратният път към дома беше по-кратък. Васко нямаше търпение да отвори съкровището. В гардероба отново ги очакваше Вълшебникът с едно малко ковчеже пред себе си. Васко пъхна ключа в ключалката и го завъртя. Отвори капака с разтреперани от вълнение ръце, за да вземе най-после своето съкровище. Бръкна на дъното и извади оттам… буквар!
– Това е твоето съкровище, Васко! Пази го! То ще сбъдне всичките ти мечти! – каза вълшебникът със загадъчна усмивка и го побутна по рамото.
И пак го побутна, и още по-силно… и се стопи във въздуха като мъгла. А по ръката някой продължаваше да го бута.
– Васе, Васе, събуди се, мамо! – дочу той топлия глас на майка си. – Трябва да ставаш, ще ходим да пазаруваме за училище.
Васко се протегна, разтърка очи, прегърна Мечо и се завъртя в леглото. Обърна се към бюрото и видя новата раница. От веселите картинки на предния ѝ джоб се усмихваше многозначително Вълшебникът и го гледаха всички герои от чудния сън. Васко стана, отвори раницата и видя в нея Буквара. Извади го, усмихна се, прегърна го и прошепна:
– Ще го пазя, Вълшебнико! Той е най-голямото чудо на света! Знам защо – той ще ме научи да чета, ще ме направи умен и добър и ще ми помогне да сбъдна всичките си мечти!

 
Васил Петров Чанев, 2а клас
Литературно ателие „Компас“
Ръководител: Виолета Терзииванова
ОУ „Хр. Смирненски“, гр. Карнобат