Смелата Санта Гласио

Имало едно време красива девойка, на име Санта Гласио. Тя израснала с баба си, тъй като майка й починала още при раждането й. А пък баща й бил доста суеверен и веднъж в мазето намерил карта на съкровище, и тръгнал да го търси и не се върнал. Но преди това, заръчал на бабата да се грижи за малката Санта.
След двадесет години Санта била вече голяма и с мъка разбрала, че не може да върне родителите си.
– Това беше много отдавна. – казала баба й.
Тя я целунала по бузата и рекла:
– Не се натъжавай, дете мое. Хайде, в селото има събитие, да отидем!
Пристигнали в селото и що да видят: огромна ламя била окована в тежки вериги, а на гърба й имало седло. Много силни мъже се опитвали да я яздят, но ламята ги хвърляла на земята. Санта решила да обязди ламята и щом седнала, ламята полетяла с голяма бързина, опитвайки се да се освободи от оковите. Всички викали името на Санта, окуражавали я. Не можели да повярват, че това момиче е толкова смело. Ламята се издигнала високо в небето, а Санта гледала хората отгоре. На седлото имало много джобове, тя разкопчала един от тях и оттам се подала някаква карта.
– Хайде да се връщаме! – казала Санта на ламята.
Ламята изпръхтяла и смъкнала своята ездачка на земята, но там ги очаквали хора, които били въоръжени със саби и мечове.
– Не, недейте, ламята е добронамерена. – казала Санта.
Всички се чудели защо тя се застъпва за нея, мислели я за лош демон и тя им обяснила, че грешат. Показала им картата и всички много се зачудили.
След около четири часа, Санта се прибрала при баба си. Тя много се била разтревожила за момичето.
– Слава Богу, че си дойде!
Седнали да вечерят и Санта разказала всичко на баба си.
На другия ден, момичето станало много рано, приготвило обяд и написало бележка, че тръгва по пътя, който сочи картата.
Яздейки ламята, дълго вървяла Санта и изведнъж се озовала пред сянката на огромно дърво. Тъй като то било доста старо, по него имало много паяжини, а над тях висяло едно малко ключе, което имало странна форма. По всичко личало, че не е за обикновена врата. След още дълъг път, тя се озовала пред огромно езеро, в което имало огромни водни лилии, по които играели малки деца. До лилиите плували малки свещички, въртейки се в кръг. В една от тях имало пламък, но не какъв да е пламък. Това било духът на бащата на Санта. Тя с насълзени очи поднесла ключето на пламъка, а оттам се чул глас:
– Мила моя дъще, Санта, аз няма как да се върна при теб, защото съм дух, но ти не се отчайвай, а продължи напред!
Така и направила. Те се сбогували и тя тръгнала към селото.
След тридесет дни, в селото вече били оплакали смелата Санта, но никой не вярвал, че тя ще си дойде. Всички много се зарадвали, а тя прегърнала своята баба и продължила да живее щастливо.

Мариян Иванов Щерев, ІV ”б” кл.
ОУ ”Иван Сергеевич Тургенев”, гр. Разград
Класен ръководител: Севдалина Симеонова

Необикновеният дракон

В гъста вековна гора живеел зъл магьосник. Той бил стар и болен. Знаел, че само ако отнеме силите на млад дракон, ще може да се избави от коварната болест. Всички майки пазели и криели рожбите си от него.
Една нощ в тъмната хралупа на вековен дъб се родило малко необикновено драконче. Очите му били като две малки слънца. Те озарили хралупата и стопили мрака в нея. Майката се притеснила, че то няма да остане незабелязано. Наела охрана, която да пази входа и да наблюдава района. Здрав и силен вълк с остро копие пазел дома, а зорките очи на бухали, сови и плъхове следяли наоколо.
Минало време. Дракончето пораснало. Превърнало се в могъщ и силен Дракон. Огънят в очите му ставал все по-изгарящ и бурен. Младият Дракон нямал търпение да излезе навън и да опознае света. Примолил се на майка си. Тя много се страхувала за живота му, но не могла да устои на молбите му и го пуснала при условие, че се прибере вкъщи по светло. В тъмното нямало как да скрие огъня в очите си и опасността злият магьосник да го забележи била голяма.
Драконът послушал съвета на майка си. През деня бродил по широкия свят, събирал впечатления и трупал опит. Преди залез слънце се прибирал у дома.
Един ден, уморен от разходката, седнал на брега на една река да си почине. Почувствал се много самотен. Имал нужда да обича и да бъде обичан. Унесен в мислите си и втренчил поглед в реката, изведнъж съзрял във водата образ на прекрасна девойка. Тя била най-красивата мома, която драконът бил виждал – с копринени златни коси, сини като езера очи и нежни алени устни. Тъкмо се загледал в нея и образът изчезнал. Драконът бързо станал и тръгнал по течението на реката с надеждата да я види отново. Така и станало. Образът на девойката се появявал и изчезвал. Драконът тичал по течението на реката и стигнал до непознато приказно царство- с най-зелените поля и най-синьото небе.
Вече се стъмнило, но Драконът, увлечен от красавицата, не забелязал това. Изведнъж чул глас, който молел за помощ. Извърнал поглед и с огнените си очи озарил всичко наоколо. Високо в клоните на едно дърво блеснала златна клетка. В нея била заключена чудната красавица от реката. Тя жално му се молила да я избави от злия магьосник, който я затворил в клетката. Предупредила Дракона, че независимо от неговата сила и мощ няма да може да победи, ако не си послужи с хитрост. Той твърдо отвърнал, че ще се бори достойно, без измама и лъжа. Искал честно да победи магьосника. В този миг се чул ехидният смях на злия старец. Той отключил златната клетка, ала тя се оказала празна. Накарал Дракона да погледне в реката. В нея плували много руси девойки, които изумително приличали на красавицата от клетката. Магьосникът предложил на Дракона да разпознае истинската мома, за да освободи и двамата. Но го предупредил, че ако сгреши, ще отнеме светлината и силата му.
Не се справил Драконът. Магьосникът получил това, което от години искал. Посърнал Драконът и се прибрал в родната хралупа. Нямал светлина да прогони мрака от дома си, нямал огън да стопли сърцето си, което се било превърнало в бучка лед. Драконът заживял сам и нещастен. Чувствал се безкрайно самотен. Светът бил тъмен, тъжен и скучен. Само споменът за златокосата девойка проблясвал в съзнанието на младия дракон.
Един ден, мислейки за нея и упреквайки себе си, една сълза неволно се отронила от окото на Дракона и паднала на мястото, където някога било сърцето му. Станало чудо! Сълзата разтопила леда и огненото му драконово сърце затуптяло. Светлината и силата започнали да се връщат в тялото на Дракона и той приел стария си облик – силен и могъщ. Литнал по широкия свят да търси омагьосаната си любима. Вече нищо не можело да го спре. Стигнал до царството на злобния и коварен старец и с един дъх изпепелил всичко. Освободил красавицата. Тя грациозно се метнала на гърба му и отлетели.
С очи искрящи от щастие и любов, девойката целунала Дракона. В този миг той се превърнал в красив млад мъж. Завихрил се ароматен и топъл вятър, който отнесъл влюбените върху цветовете на огромна лилия в кристално бистро езеро. Природата преливала от красота и нежност, а сърцата на младите влюбени били изпълнени с радост и обич. Настроението заразило и местните обитатели – жабите. Зеленоглавите музиканти засвирили и запели, а момъкът и девойката танцували.

 

Моника Младенова, 3 клас
НСОУ  “София”, гр. София
Ментор: Мария Ангелска

Приключенията на Зарко

Зарко беше малко, скромно момче, което си нямаше много приятели. Той беше дребен на ръст, с червена коса и това го правеше по-различен от другите деца. Приятели му бяха само Моника и сивото мишле, което си имаше дупка в стаята му.
Моника обичаше предизвикателствата и постоянно търсеше някакви приключения. Един ден тя замина да се бори със страшния дракон. Така Зарко и мишлето останаха сами.
Веднъж, отваряйки килера, малкото момче с изненада откри, че там живее странно човече. То имаше дълга зелена брада и смешна шапка. Зарко отначало се уплаши, но после реши, че това човече може да му помогне да намери нови приятели. Запозна се с него и разбра, че се казва Морти.
Морти се оказа малък магьосник. Той разказа на момчето за една вълшебна страна, където се случват необикновени неща.
Зарко и мишлето решиха да тръгнат към тази страна. Пътят беше труден, но те бяха смели и се надяваха да открият прекрасни места и нови приятели.
Когато стигнаха до вълшебната страна, първото, което видяха, бе една чудна гора. Там във всяко дърво живееха различни животни, които се веселяха. Момчето и мишлето се сприятелиха с тях и тогава животинките им разказаха за вълшебно езеро, пълно с водни лилии, където всяка нощ танцуват елфи.
Двамата приятели решиха, че на всяка цена трябва да открият това езеро. Сбогуваха се с животните от гората и продължиха напред.
По пътя си видяха още много чудни неща. На една месечинка-люлка, малък музикант свиреше весели мелодии, а до него на летяща лодка танцуваше красива девойка. Зарко и мишлето им се полюбуваха, но продължиха напред, защото твърдо бяха решили да намерят вълшебното езеро.
В края на петия ден, уморени от дългия път, отчаяни, че разказът за вълшебното езеро е измислица, дочуха нежна мелодия. Умората им изведнъж изчезна и те побягнаха към високите тръстики, а когато ги разгърнаха, пред очите им се откри необикновена гледка. Нямаше никакво съмнение, че това е вълшебното езеро. Лилиите в него бяха красиви и големи като лодки.
На една от тях Зарко видя група музиканти-мравки, които свиреха прекрасни мелодии. Точно в средата на езерото, където нежно се поклащаше най-голямата лилия, двамата пътешественици видяха чудна девойка, която танцуваше и пееше. Казваше се Кати. Беше дребна на ръст като Зарко и много красива. Тя го покани да се веселят заедно.
Децата станаха добри приятели и Зарко беше щастлив, че вече няма да бъде самотен.
Така приключението на момчето и мишлето завърши с едно ново приятелство.

 

Автор: Денислава Даниелова Тодорова, VII клас
Ментор: Петя Костадинова Дечева
Училище: ОУ „Д-р Петър Берон”, гр. Дебелец